Горан Йонов
Трябва да ти призная, скъпи читателю че освен с технология, не виждам с какво друго сме по-добри от древните ни предшественици – дали с философия, литература, изкуство, етика, достойнство или обич към бащино огнище. Ще обидим паметта им, ако от върха на окаяната ни действителност не пожелаем да се сравним с тях.
В съвременния прочит на историята имаме право да дискутираме всичко, дори отношенията между древните елини и траки от позицията на днешните реалности. Но да не забравяме, че обилната тракийска кръв във вените на българи и гърци ги е свързала завинаги.
Професионалната и морална отговорност на днешните археолози към историческата истина в тракологията е огромна. Причината е, че писмената традиция и съчиненията на древните историци от Херодот насам ни предлагат само фрагменти от тракийската история.
Навремето новината за откриването на Ветренския епиграфски паметник накара редица познавачи на историята на Средиземноморието да погледнат скептично на определянето на археологическия обект при Ветрен като „емпорион Пистирос“. Както се казва, чудо невиждано – емпорион на 300 км далече от морски бряг.
В околностите на град Септември десетина години работи археологът Мечислав Домарадски. Заедно със свои колеги той лансира хипотезата, че древните находки на левия бряг на Марица в местността „Аджийска воденица“ са на елинско тържище, което охотно беше превърнато от журналистите в сензация. Малко е странно, че докато гърците още търсят своя Херодотов емпорион Пистирос на егейския бряг, ние открихме нашия и бързо го накичихме с чуждото име.
Емпорионът е споменат в „Историята“ на Херодот, а хиляда години по-късно – и в географския лексикон „Етника“ на Стефан Византийски. Изписан е също във Ветренския надпис, намерен до стария римски друм - на 3 км. от археологическия обект.
След откриването на надписа, Домарадски подхожда разумно, макар и с малко научна суета. Образно казано, професорът постъпва така: първо притварям очи, после вдигам медиен шум да осигуря пари за копачите, а за науката после ще мислим. Тактиката му беше желязна, но за жалост Домарадски неочаквано почина. Последователите му се възползваха от началната инерция и с това като че ли изчерпаха капацитета си. Изглежда ще се носят по течението докато се пенсионират, но все пак човешко е - всеки би се замислил преди да заколи златната кокошка с митичното име „Емпорион Пистирос“.
Авторите на хипотезата ревниво се засягат, когато „външни“ хора оспорват фундаменталните им концепции за 25-вековния „смесен“ характер на неподозиращия нищо ветренски народ, както и на цяла Горна Тракия. По принцип, във всеки експертен екип, без значение дали е във високите технологии, дипломацията или археологията, трябва да участва и „външен“ необременен човек със здрав разум, в случай че специалистите загубят обективния си поглед.
Нe са малко резервираните учени към хипотезата и към начина на работа на терена. Списъкът може да започне с покойния проф. Александър Фол и да завърши с някои от сегашните участници в разкопките, включително и от екипа на Френската археологическа школа в Атина.
Общо взето, несъгласните с хипотезата не са гласовити в съмненията си. В някои случаи, споменавайки Ветренския обект, те го маркират като „така нареченият Пистирос“.
Други скептици са чели книгата на професор Денис Деметриу от щатския университет в Мичиган „Negotiating Identity in the Ancient Mediterranean“ с подзаглавие „The Archaic and Classical Greek Multiethnic Emporia“. Изданието е на Кеймбридж Юнивърсити Прес от 2013 г. В нея има цяла глава за Пистирос. Авторката се спира подробно на Ветренския епиграф, но само в контекста на още неоткрития Херодотов Пистирос. На приложената карта към научния труд са отбелязани всички известни гръцки емпориони в Средиземноморието. Пистирос е маркиран с въпросителна и е посочен на егейското крайбрежие.
Във връзка с подготовката на наша тракийска изложба в Москва, руският траколог доц. д-р Сергей Крикин от Московския Педагогически Университет, възпитаник на СУ „Свети Климент Охридски”, през март 2014 г. даде интервю за сайта на Варненския археологически музей. На въпрос за Пистирос, Крикин отговаря с въпроси:
„Един старогръцки емпорий сред тракийските земи? И при това, че градче с такова название е известно още на Херодот, но далеч от това място, срещу остров Тасос. Почти 25 години различни екипи от ЕС копаха ценното градище, по-голямо от Севтополис и, предполагам, и Кабиле, без да подозират, че е могла да бъде царската столица на Котис Първи? Повечето скъпоценни тракийски древности са от времето на Котис или пък пряко свързани с него, а тук специалистите работят почти затворено и никой не е в състояние да даде отговор на възрастния бивш учител по български език Д. Делийски, който намери сериозни аргументи против официалната научна интерпретация... и на ума идва горчивото осъзнаване на една сериозна научна грешка, дори приличаща на фалшификация. Такава сензация не прави чест на българската археология, при това, че редица учени в САЩ и ЕС са против тезата за тракийския Пистирос в България. Не отричам, че е имало такъв полу-тракийски град, но в сегашната Гърция и на 400 км от локализацията на вероятния „царски град“ на Котис“. Някои гръцки експерти се ласкаят от твърдението на Домарадски какви корени е пуснал елинизмът в недрата на Тракия. Но добре знаят, че плащат за това висока цена – някой някога е отмъкнал камъка със старогръцкия надпис, споменаващ техния загадъчен Пистирос.
Предполага се, че това може да е името на укрепено древно селище, случайно открито при прокопаване на напоителен канал на 18 км източно от Кавала. Намира се в околностите на каракачанското село Пондоливадо (Ποντολίβαδο). През 70-те години на миналия век, там гърците попадат на изобилна атическа керамика с добро
добро търговско качество, както и на нумизматична находка от тасоски и неаполски (от Кавала) сребърни монети. Те с основание допускат, че са открили станция на тасоски търговци.
През последните две години разкопават само градските стени на своя археологически обект, но засега нямат финансови възможности да изследват вътрешността на града, където биха се открили доказателства за името му.
Преди около петнайсет и повече години регионалната Служба за праисторически и класически ценности в Кавала имаше сътрудничество с групата български археолози, които работеха на Ветренския обект. Младият тогава археолог Ефстратиос Пападопулос, сега началник на същата служба и професор в Солунския университет, е изследвал нашия обект една седмица. В Археологическия музей на Тасос за известно време беше изложено копие на Ветренския надпис. В Септември се проведе и симпозиум за културата на траките и техните съседи, организиран от български и гръцки археолози.
Разкритото селище край брега на Марица е с около век по-старо от Севтополис. Във Ветрен има следи от гръцка материална култура, по-скоро култура на елинизирани егейски траки - керамика от Атика, търговски печати, графити и др. Има и видима прилика с градежа на древни селища до егейския бряг, например с това до Пондоливадо, или с Амфиполис в делтата на Струма. Неприемливо е да ни се натрапва този факт като сериозен аргумент за наличие на смесено тракийско-гръцко население в т.нар. „Пистирос .
Аз също използвам гръцка посуда и зная гръцки език, но не съм грък. По-вероятно е да съм бил един от хилядите древни тракийски гурбетчии - строители на крайбрежни егейски крепости или занаятчии в тасоски грънчарници за търговска тара. Но никога няма да бъда германец или китаец, ако след хиляда години археолозите открият в материалната ми „култура“ парчета от Опел или от китайски телевизор.
С две думи, керамиката от Атика на Ветренския обект не е белег за етническа принадлежност. При Ветрен има няколко надгробия по гръцки обичай, но това не е некропол, за да говорим за осезателно гръцко етническо присъствие. А производствената култура на Ветренския обект е изцяло тракийска.
Интересът да се доказва гръцко етническо присъствие не само в югоизточните предели на Тракия, но и на цялата й територия, винаги е бил значителен, дори и днес. От една страна траките са изпитвали силното въздействие на гръцката цивилизация, но от друга страна те са упражнявали огромен демографски натиск върху древните елини.
В центъра на Балканите гърците са били капка в необятното тракийско „море“ - над 200 хиляди квадратни километра на юг от Дунав. Заляло е Гърция чак до Олимп, включително Източна Македония и редица егейски острови. Личи от местната топонимия, изобилстваща с имена на тракийски племена и техните родови съставни части – около седемдесет на брой.
Обикновено историята на световната цивилизация, в това число и на Балканите, се съпровожда от процеси на духовна и етническа асимилация. След победната и изтощителна Троянска война, ахейци, данайци и други любими племена на Омир са започнали да проумяват, че основно спасително средство за етническо оцеляване в морето от балкански „варвари“, не е оръжието, а цивилизацията и духовният национализъм. Осъзнали са екзистенциалната необходимост да елинизират съседните траки, илири и македони и безкрайната върволица от външни пришълци, каквито те самите са били. Благодарение на учителя си Аристотел, македонецът Александър ІІІ разнася на върха на копието си гръцката цивилизация по целия древен свят.
Процесът на елинизация на Балканите е по-лесно проследим при тракийския аристократичен елит по понтийското и егейското крайбрежие, както и около Мраморно море. Типичен пример на „елинизиране“ виждаме в семейството на одриския цар Котис, който владее територията между долното течение на Струма и Черно море. Той започва царуването си като гражданин на Атина и го завършва с гръцки нож в гърдите. Това, че заради атинския си зет първоначално е удостоен с високата чест, въобще не му е попречило да съдейства на Филип ІІ в похода му към Атина.
 |
| Ветренският надпис |
Необходимо е допълнително проучване на Ветренския надпис. Намирането му на 3 км. от археологическия обект в една нива край римския път Виа Милитарис и на стотина метра от руините на римската пътна станция Бона Мансио породи много съмнения.
Невярно се оказа твърдението, че развалините на тракийския град са били „каменоломната“ на римляните, поради различния строителен камък на двата обекта. Тракийският е от речни камъни и дялан сиенит, за разлика от цепения камък на римската станция. Затова не издържа и постановката, че надписът е бил пренесен от тракийските развалини и повторно употребен на Бона Мансио заедно с друг строителен материал.
Археолозите добре знаят, че древните камъни често пътуват, дори на много по-големи разстояния от това между Ветрен и Беломорието. Понякога се намират на необичайни места извън всякакъв исторически контекст, само за да развихрят фантазията на днешните археолози.
„Каменните“ пътешествия са добре познати на забележителни личности като лорд Елгин, генерал Иван Дибич, които украсиха с тези безценни съкровища музеите и дворците на великите си империи. Известни са също заслугите на изтъкнатите академици Йордан Иванов и Богдан Филов за археологическите попълнения от наши научни експедиции по време на двете световни войни.
Причината за балканската екскурзия на Ветренския надпис засега не е известна. Безсмислено е да се умува по този въпрос, но лошата новина е че това отлично устройва авторите на фалшивата хипотеза.
Основният начин археолозите да ни убедят, че ветренският древен град се е наричал Пистирос е да докажат, че има пряка връзка на епиграфския паметник с археологическия обект и че неговият камък е от местен произход. Повече не могат да се ослушват и спотайват или да смятат, че това е проблем на онези, които не вярват на прозренията им. Засега нищо не са доказали, но май се надяват някога хората да престанат да им задават неудобни въпроси. Направиха дори опит да прикрият проблема за произхода на камъка с повърхностното предположение, че бил от землището на село Бошуля.
Фактът, че надписът е лежал край римския път Виа Милитарис, би могъл да означава, че той е докаран до това място след като пътят вече е бил построен, т.е. векове след като нашият тракийски град при Ветрен е престанал да съществува. Има и конспиративно предположение, че в наше време надписът е подхвърлен на удобно място за лесното му „намиране“.
Предполага се също, че стелата е гранитна, но петрографски анализ не е правен. В нашите околности гранит има сравнително малко и често се бърка с доста разпространения сиенит. Пример за това е изчезналото Марково тепе от сиенит, с който са павирани пловдивските улици. Повечето пловдивчани са убедени, че паветата са им гранитни, но грешат. За строителния материал на Ветренския обект археолозите са допуснали същата грешка, но по-късно са се поправили.
Прочутият гръцки епиграфски паметник обаче се оказва камък от неизвестна порода, каквато досега не е откривана в нашите околности. Въобще географският произход на стелата се оказва сериозен препъникамък и авторите на измислената хипотеза „Пистирос“ предпочитат да го заобиколят.
Надписът е определял отношенията на вероятен тракийски владетел с два тасоски емпориона и една самостоятелна колония на егейското крайбрежие, преди някой да го пренесъл до Горна Тракия. Поради неизвестността на владетеля, може на същото основание да се допусне, че това е бил не тракийски, а македонски владетел на земи от бившето одриско царство на Котис, стремящ се да запази в своя полза удобното статукво от времето на тракийския цар.
Емпорионите са Пистирос (до Пондоливадо или някъде на тракийския бряг срещу Тасос) и Аполония (община Пангео, западно от Кавала). Независимата Марония, която е на 30 км югоизточно от Комотини също е страна по договора от каменния надпис. Затова неговото логично родно място е някъде в сегашна гръцка Западна Тракия или в съседство с нея. Митнически и граничен контрол по принцип се е извършвал не във Ветрен, а на тракийско-гръцката (или може би вече македоно-гръцката) граница на егейското крайбрежие.
И трите града са в земи, принадлежали на тракийски племена. Пистирос, който на гръцки се среща в три писмени варианта - Πίστιρος, Πίστυρος, Πείστηρα , заедно с по-известните Абдера и Ксантия, са недалече от Места в земите на Бистоните. (Това е тракийското име на Вистонското солено езеро при Порто Лагос). Марония и съседният й прочут омиров мегалитен град Исмарос са в район, собственост на Киконите. Аполония е близо до златните мини в планината Пангео в земите на Едоните.
Представете си сега как преди 2500 години гърците товарят на волска каруца тежкия тракийски документ и пътуват 300 км. от Егея, за да удостоверят с него търговските си права и привилегии във Ветрен.
Да преценим дали е можело Марица да се ползва в тази отсечка за речен път. Който и да е, дори и археолог, ако не познава добре детайлите на нашия горнотракийски пейзаж край буйната и по-често безводна криволичеща река, може да направи абсурдни предположения. Например как едно време с волове са влачили салове със стока срещу бързите води или ги плъзгали нагоре по сухите речни камъни.
Все пак археолозите твърдят, че древният град е имал пристан. А може би това е само укрепен бряг в този опасен сектор на реката? В крайна сметка тя е отнесла част от града, победила го е с наводнения, вероятно и с малария от околните мочурища. Това е по-лошо и от келтско нашествие.
Шегата настрана, в този сектор Марица на теория би могла да се ползва за речен път само в редките случаи на умерено пълноводие надолу по течението.
Предлагам археолозите да ни оборят, като практически ни покажат как волове могат да влачат сал, примерно от Пазарджик срещу течението до т.нар. „Пистирос“, не повече. Да натоварят на него точното тегло на Ветренския надпис и два сандъка с керамика. Англичаните правят сензации с подобни исторически възстановки, може и нас да ни дадат по световната мрежа. Така ще направим и туристически пиар на древния „елински емпорион със смесеното население“.
Ветренският надпис посочва, че неизвестен засега тракийски (или македонски) владетел е препотвърдил след убийството на Котис І привилегиите на тасоски и други търговци, дадени им от одриския цар. Надписът е каменен дипломатически документ от началото на елинистичния период, регламентиращ тракийско-гръцки (или македоно-гръцки) отношения, предимно в областта на международното частно право. Това е около сто години след основаването на нашия древен тракийски град. Наследниците на Котис І са владели южните тракийски земи и е логично надписът да се е отнасял за сродни гранични градове на тяхна територия. Наследниците му обаче бързо са слезли от историческата сцена и са изместени от македонски владетели.
За 25 години работа, на Ветренския обект се открояват три основни слабости. Първо, на терена се копае в много тесен периметър. Това, че Марица е отнесла част от древния град, не означава, че останалото от обекта е обработено; второ, липсва детайлен анализ на нумизматичния масив; и трето, не е направена оптична микроскопия на каменната стела с надписа, която би дала отговор за нейния произход.
Ако последователите на хипотезата „Пистирос“ се надяват тя да стане обществено възприета, нямат право да бягат от конкретни научни изследвания и да замазват белите полета на теорията си с наукоподобни митове.
Има проблеми в превода на Ветренския надпис, но ще отбележа само три от тях: Думата „συγγενείς“ трябва да се подразбира не като „роднини“, а като „συγγενείς πολεις“ (сродни градове). Става въпрос за екстериториални права на гърците за подсъдност само от арбитри в сродните градове. Тези три града са близо един до друг на егейското крайбрежие.
Не са разтълкувани преведените от надписа думи - „Беланско тържище на Прасените“. Има предположение, че под „Беланско тържище“ може да се разбира тържище на финикийски, персийски или други търговци от Леванта. Безспорно е старото финикийско присъствие на тракийското крайбрежие между Халкидика и Порто Лагос.
Надписът не уточнява коя Аполония се има предвид – нашият Созопол или един от двата града на егейското крайбережие - Аполония в Пангео и Аполония на Халкидика. За авторите на древния надпис обаче се е подразбирало, че трите селища са близо до Тасос, но не и за кръстниците на т. нар. Пистирос при Ветрен.
На редица наши автори им допадна новата „пистироска“ мода и започнаха да прокламират „смесено“ тракийско-гръцко население и в други древни селища, дълбоко във вътрешността на Тракия и Северна Македония. Почти сме обявили археологическите обекти при селата Копривлен, Васил Левски и Гаврил Кръстевич за гръцки емпориони.
От осемдесет години фондацията „Гръцки свят“ - IМЕ (Ίδρυμα Μείζονος Ελληνισμού), спонсорира изследвания за разпространението на елинизма извън пределите на днешна Гърция. Например през 2012 г. тя сключи петгодишно споразумение с HАИМ-БАН за проучване на археологическия обект при Халка Бунар, област Стара Загора. Още преди да се включат в разкопките, от IМЕ вече имат нагласа да докажат, че това е гръцки емпорион, „точно както и съседният Пистирос“. („ακριβώς όπως και η γειτονική Πίστυρος“).
Внушението се развива – многото гръцки емпориони означават и много смесено население. Като аргумент, че населението било смесено, авторите ползват писмен източник, според който гръцки търговци са участвали в тракийската отбрана на старопланински проход срещу настъплението на Александър ІІІ. Някой да не вземе да си помисли, че войска от елини е воювала рамо до рамо с братята траки – същите тези, които след няколко години ще станат най-верните съюзници и вóйни на Александър.
Да се върнем на т.нар. Пистирос при Ветрен. Ако е вярно, че сме се смесили с гърците преди 25 века, необяснима е липсата, ако не на повече, то поне поне на един-два епиграфски паметника от самия обект. Направо е подозрително грамотните ветренски елини за 200 години съвместно съжителство с траките да не изчукат дори пет реда на някой камък. Освен ако по неизвестни причини цели два века умишлено са писали само върху нетрайни материали. По-логично е изобщо да не са уседнали в това отдалечено място.
Една птичка пролет не прави. Както викат моите македонски братовчеди отвъд Вардара, хубаво би било да заквасим цялото Охридско езеро с една лъжица кисело мляко, но засега опитите не дават резултат.
За съжаление, не томовете на проф. Домарадски, а точно тази оскъдица на изворова информация, която ме кара да съм ироничен, е хранителната среда на необоснованата интерпретация за „Пистирос“ и неговото „смесено“ население. Добре поне, че никой не обяви и Севтополис за гръцки емпорион.
Който плаща, той поръчва музиката. Но ако не се надува само свирката и се копае по-усърдно, може да се окаже, че името на древнния ни град е тракийско, а не гръцко. Понякога съчетанието между безпаричие и научни амбиции за значими резултати води до нездраво въображение, затова да не избързваме със заключенията. И без това предостатъчно сме закъснели.
Научен принос не се постига със спорно аргументиране на мантрата „емпорион Пистирос“. Да се надяваме, че археологическите и нумизматични находки от Ветренския обект ще се увеличават и ще дават храна за нови тези и хипотези. Няма да пострада неговата значимост, нито ще се обезсмислят четвъртвековните усилия на български, полски, британски, чешки, френски и други археолози, дори напротив. Колкото повече копаят, толкова повече въпроси ще си задават, и без това е обработена малка част от целия обект.
Именуването на нашия древен град трябва да отговаря на доказана историческа истина. Останалото е артистично вдъхновение, културно-патриотична или непатриотична политика и туристически пиар.
Затова мисля да се спусна по културния коридор от Ветрен до Марония да проверя дали наистина Одисей е ослепил там циклопа Полифем или това е просто един мит за привличане на туристи. Ето откога Омир и гърците мислят по тези въпроси. Надявам се също, за всеки археологически екип да се намери по един Одисей с широко отворени очи.
