Никола Джоков - „Новели по пижама” (1983 г.), изд.”Христо Г.Данов”

Днес ще отворим книгата „Новели по пижама” на нашия съгражданин Никола Джоков, издадена през далечната 1983 г. Тя съдържа тридесет и три новели, поднесени като разказани в болнична стая истории. По пижама човек е отпуснат и спокоен, задръжките са по-малко, а в болницата всички житейски проблеми някак си се смаляват и обезличават.  Героите имат време да се отдадат на спомени, размисли и преценки. Отделени от света те се разкриват, говорят свободно за човешките отношения и слабости, а читателят има възможност да се посмее на воля. Ден след ден разказите се нижат, а авторът с усмивка и намигване ни дава възможност да се потопим в многоликия живот през 80 те години на миналия век.

 Не е случайно и посвещението „на моите синове”. На кого, ако не на децата ни да разкажем смешно-тъжните истории на живота си? На тях поверяваме спомените, размисли за дирята, която оставяме и едно тихо послание „поучете се от грешките ни, посмейте се над тях и помъдрейте за наша сметка”.

 
 

Вижте предложения от нас разказ, направете теста, който писателят хитроумно е поставил на задната корица  и решете заслужава ли си да потърсите книгата и да я прочетете. Каквото и да решите, не      забравяйте най-важното – това е наш съгражданин!

 Четвърти идентичен случай

     Имах един хавер, Минчо Фалът, голям футболист беше, въпреки, че е докосвал топката по-малко от всеки от нас дори.

     Той беше футболист със стратегическо предназначение и щу институти е сменил, и щу гаджета – не е за разправяне.

     Та играеше Минчо Фалът в институтския отбор, без да рита топката. А треньорът все си го котка. И не сама това, ами като наближи краят на семестъра, хукне този треньор от преподавател на преподавател да заверява книжката на моя хавер.

     И винаги успяваше. Треньорът де, но то е все едно, с други думи с Минчо всичко си беше наред. И винаги Минчо си имаше стипендия, а се хранеше в специален стол, и гаджетата се лепяха за него.

     - Ние не сме звезди – викаше Минчо - ние сме работяги. Работата му беше наистина специална:трябваше да изкара от нервите някой от противниковите играчи. И то най-добрия, предварително посочен му от траньора. Посочи му треньорът жертвата, лепне се до него Минчо и за оня няма оттърване.С тази цел е ходил и в Русе, и в Свищов, и във Варна, и в Габрово. И дар слово имаше тоя Минчо. Никога не започваше направо с псувните. Няма такова нещо. Ще подхване той работата отдалеч, ще каже нещо за баба ти, за другата рода по женска линия, а ако не държиш дип на родовата чест, ще се прехвърли и на гаджето. Хили се най-благородно, а разправя такива подробности, такива подробности, ум да ти зайде, докaто набелязаната жертва не издържи и го ритне. И реферът, нали това му е работата, показва най-напред жълт картон или направо вадеше червения, а след десетина минути и Минчо, преструвайки се на контузен, напускаше терена. Пускаха тогава на негово място някой от резервите...

     Краят на кариерата му дойде след мача в Габрово.Ония подразбрали какъв е номерът, та привлекли в отбора някакъв глухоням студент. А Минчо не знаеше, че точно на такъв ще налети, въртеше се около него, хилеше се и му говореше, а оня също се хилеше.Минчо пак му приказва, оня се хили, накрая Минчо не издържа и го ритна. Това, че го ритна е нищо, но нервите му след този мач окончателно рухнаха и на следващата среща той започна да псува и рефера и треньора...