Шведски истории от Горан Йонов

         

Българското посолство в Стокхолм

     В която и страна да работех, по принцип си оставах балкански деятел. Но че ще ме огрее Полярната звезда, това въобще не съм очаквал. Огря ме, дори с кралски указ на Карл ХVІ Густаф през 2007 г. ми я окачиха на врата.

     В Швеция работих три и половина години. Ако завъртиш тази огромна страна на сто и осемдесет градуса около най-южната й точка, северната й част ще се окаже в Южна Италия. А Нобел ако не беше произвел динамита, нямаше да учреди Нобеловата награда за мир, защото щеше да има  финансови затруднения и недостиг на гузна съвест.

   Не познавам други народи, освен скандинавските, с такава генетично заложена социална и гражданска съвест. Нашият политически спектър напълно се разминава с този на шведите, затова не се чудете, че най-левият български политик е по-десен от най-десния шведски политик.

     За американците съвсем доскоро всички шведи бяха „криптокомунисти“. Такива или инакви, но споделяха с тях свои авангардни научно-технически постижения, каквито не даваха дори на британците, примерно в областта на военното самолетостроене и информационните технологии. Да не говорим, че в най-тежките години на студената война Швеция вече имаше напълно развити способности за производство и пренос на ядрени боеприпаси. Швеция е също пионер в разработването на корабна архитектура и композитни полимери за конструиране на корвети със „стелт“ качества, т.е. невидими за радари. Произвежда конвенционални подводници, които и американците трудно прихващат.

     По мое време германският военен гигант Тисен-Круп вече беше купил последната военна корабостроителница, в последната шведска военноморска база до Карлскруна на Балтийско море. Дори бяха решили да развият граждански spin-off ефект от композитното производство. Планираха да го прехвърлят на нашата корабостроителница „Флотски Арсенал“ във Варна за строителство на плаващи хотели и други морски обекти.

    Всеки българин би се поласкал, ако види българския трибагреник да се вее на пилона пред входа на военната корабостроителница. Това ми се случи, когато шведската фирма Oceanic Creations получи лиценз за гражданско приложение на композитната технология. После се качихме на една корвета - „невидимка“, изработена от композит. Корветата е високотехнологична, изключително лека и много по-малка от фрегатата, но с почти същите бойни качества.

   Проявявах интерес и по шведските многоцелеви изтребители. Заедно с моя приятел датския посланик в Стокхолм ни поканиха в заводите на СААБ в Линшопинг да ни запознаят отблизо с качествата и производството на бойния самолет Грипен. Качих се и на неговия тренажор. Визуализацията възпроизвеждаше абсолютно точно реалната обстановка още с „излитането“ от пистата. С голям зор успях дори и да „приземя“ самолета.

      Ще припомня, че с шведите сме имали допир в историята. Крал Карл ХІІ е прекосявал неколкократно нашето черноморско крайбрежие. Той е светлият образ на европейския романтизъм и на шведското величие, а биографията му е писана не от кой да е, а от самия Волтер.

    Впрочем, институцията на омбудсмана е зачената съвсем близо до нашите земи и следователно не може да не е родила добри плодове в борбата с корупцията. Това става след като Петър Велики разбива Каролинската армия на шведския крал при украинската Полтава и изпраща останките й на дългогодишен заслужен отдих в Сибир. Отмъстил си е за разгрома на русите при Нарва. Карл ХІІ успял да се измъкне с дружина от 1500 бойци, като изминал огромно разтояние, пресякъл също Днепър и Днестър. Преминал на турска територия при град Бендер и останал в изгнание при османците цели пет години до 1714 г.

     Кралят май го ударил на ядене и пиене - на Балканите шведите обикновено това правят. Докато се забавлявали, живеели с надеждата да започнат война срещу Русия заедно със султан Ахмед ІІІ. Но за зла участ, точно тогава султанът имал други намерения. Дори изпратил еничари да подпалят шведския военен лагер при село Варница на Днестър и „тържествено“ да ескортират Карл ХІІ до Одрин. Настанил краля в крепостта Тимурташ, а цялата му компания отседнала на квартири в околността. За благодарност шведите още не са платили разходите си на турците. Иначе се научили да ядат кюфтенца по цариградски, дето сега ни ги продават в ИКЕА.

    За да съм точен ще кажа, че за тези пусти шведски дългове турците са преговаряли дълго след смъртта на Карл ХІІ. Дори османският дипломат, който успял да вземе някаква част от дълга, за награда бил изпратен от султана за посланик в Лондон.

    Председателят на Шведския парламент Бьорн фон Сидов посети България през 2006 г. и решихме да му покажем материали, описващи как са били разквартирувани шведите по къщите и колко са били наемите. Фон Сидов беше бивш военен министър, много обичаше военна история и направо онемя пред архивите.

     Докато шведският крал воювал на хиляди километри от кралството си, в Стокхолм се строял новият му дворец, а подчинените му злоупотребявали, по-точно крадяли. Затова в Тимурташ кралят подписал и изпратил в столицата омбудсманския указ за борба с дворцовата корупция. Времената обаче били много героични и великият крал никога не видял новия си Стокхолмски дворец – загинал в Норвегия четири години след като избягал от султанската прегръдка. 

    Винаги съм се чудел за какво са му на шведския крал 1430 стаи, и то само в един от дворците му. Веднъж попитах моя скъп приятел Йохан Фишерстрьом, главен секретар на Маршала на Двора, дали има някоя малка празна стаичка в този огромен дворец да ме приюти поне за една нощ. С него готвехме държавното посещение на нашия президент. Отговори, че няма нито една празна стая, но може да ми разпъне походно легло в някоя канцелария.

      Един датски комик веднъж беше казал, че Швеция има някои неща, които на Дания и липсват - например добри съседи. Цяла Югозападна Швеция е някогашната Северозападна Дания. Отгоре на всичкото, шведите взеха и Норвегия от датчаните, защото в Наполеоновите войни те погрешно си бяха избрали Франция за съюзник. Нищо че тогавашният шведски престолонаследник и фактически държавен глава беше бивш маршал на Наполеон, осиновен от стария и болен Карл ХІІІ. Сто години по-късно норвежците се разведоха с шведите, иначе сега трябваше да делят с тях огромното си петролно богатство.

    Ако не сте чували анекдоти за братската шведско-норвежка обич, ето ви един, за демонстрация на шведското чувство за хумор: един норвежец се разболял и постъпил за лечение в неврологията. Местните специалисти не могли да установят диагнозата му и срам не срам, повикали виден шведски неврохирург за консултация. Той прегледал пациента и естествено решил да оперира. Отворил черепната кутия, но се оказало, че в нея няма нищо, освен една тънка нишка, свързваща двете му уши. Понеже нямало какво друго да се направи, шведът резнал нишката и ушите на пациента паднали.

     Виждате какви сложни отношения е имало в Скандинавия, почти като на Балканите. Само че там отдавна са мирясали, докато ние още надничаме през плета в двора на комшиите или се ровим в проблемите си като къртици.

    По манталитет шведите са англосаксонци и говорят отличен английски, както и английският е пълен със скандинавски корени. В Норфък, Сафък и Кент като се напият по селските кръчми още се карат кой бил англичанин и кой викинг.

     Напълно е възможно да изпаднеш в греховни помисли от непознаване на езиковите особености и шведския манталитет. Например, ако съседката ти звънне на вратата, погледне те жално и ти каже my husband is busy аnd I am desperate for a good screw, не е онова, за което си мислиш. Тя просто търси отвертка, защото нещо ремонтира, а мъжът й се налива с бира пред телевизора. Или ако ти каже, че не е спала, защото I was raping cucumber аll night пак не е онова, за което си мислиш. Тя ти казва, че цяла нощ й е било тежко от краставиците, които е изяла, но горката е объркала шведската дума rapa с английската rape.

     В началото на посланическия мандат бързо усетих колко различна е работата в малка мисия от предишната ми задгранична практика. Бях убеден, че посланикът, освен като пряк изпълнител на отговорни външнополитически задачи трябва да се оценява по умението да управлява екипа си и да му осигурява добра работна атмосфера

    За всеки посланик, който не се изживява като аристократ, административната работа е поне половината от всичките му усилия. Ако я забатачи или досажда ежедневно на София тя да му решава проблемите, може някак да избута мандата си, докато се наканят да го сменят, а после да му мисли следващият. Така пласт след пласт, проблемите се затрупват и стават неразрешими. Ако е късметлия, накрая може да мине и за успешен посланик, но администрацията го помни с лошо, а подчинените му се подиграват зад гърба.

    Мислех да напиша нещо свежо, но малко се огорчих, че покрай фрака и смокинга ще върша толкова тежка физическа работа – за мене благородна, за други неблагодарна.

     Почти е сигурно, че ако не настъпи решителна промяна в поддържането на задграничните имоти, през следващите 15 – 20 години в подвижните пясъци на този проблем ще потънат активи за стотици милиони евро, а заедно с тях и някой от бъдещите външни министри.

    Слава Богу, положението с имотите в Стокхом се овладя, в тунела леко просветна и след малко ще ви разкажа за един весел момент в тъжната неразбория.

    По начало съм убеден, че както посланикът, така и останалите посолски служители трябва така да работят, че от умора в края на мандатите си да настояват да се приберат, вместо да се боричкат изобретателно за по-дълъг престой. Няма друг начин дипломатическата служба да преодолее натрупания професионален дефицит в годините на Прехода, нито апатията и нихилизма към държавните имоти.

     Дипломатическата ми работа беше насочена преди всичко към подписването и ратификацията от Швеция на Договора за присъединяване на България към Европейския съюз. Имах едно наум, че по принцип Швеция би предпочела Евросъюзът да се присъедини към нея, а не обратното, и че именно при шведското председателство на ЕС през 2001 г. се отложи приемането на България и Румъния.

      Този път Швеция не само подписа, но ратифицира и Договора по-рано от очакваното - на знаменателния Ден на Европа 9 май 2006 г. Единодушната подкрепа на Шведския парламент за членството ни стана с аплодисменти и без формално гласуване. В името на парламентарния консенсус Зелената партия се отказа от активната си отрицателна позиция. Основната заслуга за това беше на спикера на Риксдага Бьорн фон Сидов и отличните резултати от посещението му в България, както и работата с него впоследствие.

    Сега е време за веселата част: в хода на подготовката за ратификацията имах добри работни отношения с Урбан Алин, тогава председател на Комисията по външна политика на Риксдага. Той подготвяше доклада с предложението за ратификация на Присъединителния договор. Познавахме се достатъчно, за да му кажа веднъж на шега, виж какво, ако не ни приемете, изяждам си пред тебе дипломатическия паспорт и си заминавам за София. В Швеция се говори на “ти” дори и на краля. Едно е да кажеш този каламбур на приятел и съвсем друго е той да го повтори от трибуната на Риксдага и да разсмее цялата парламентарна зала. И след като я разсмива да добави, при това положение колеги, не ни остава нищо друго освен да ратифицираме Договора. В този момент фон Сидов ме вижда на балкона и смеейки се, ми маха с ръка от трибуната, а аз му отвръщам. След две години упорита работа ратификацията беше факт.

     Имах си доста занимания с подготовката и провеждането на множество официални и работни посещения в България и Швеция. По-голямата част от тях бяха свързани с основната стратегическа задача по приемането ни в ЕС без предпазни клаузи и отразяваха засиления политически диалог и икономическото сътрудничество.

    От дългата поредица визити се открояват първото държавно посещение на български държавен глава в Швеция, както и две посещения на министър-председатели. В програмите на визитите бяха включени посещения в Шведската академия за литература и срещи с нейния постоянен секретар професор Хорас Енгдал. На Нобеловата библиотека подарявахме нови произведения от съвременни български автори.

    Каквито и конспиративни теории да сте чували за определяне на нобелови лауреати за литература, шведите не са били политически предубедени специално към нашите кандидати. Те и досега поддържат линията, че нашият лауреат е Елиас Канети, въпреки че през 1981 г. той спечели наградата като британски гражданин. На шестгодишна възраст Канети напуска България, но отбелязва в мемоара си „Спасеният език“, че всичко, което е преживял по-късно, вече му се е било случило в Русчук.

    Посолската работа по отличаване на български нобелов лауреат за литература винаги е имала ограничен спомагателен характер, макар че често е преувеличавана от по-амбициозните посланици. През пролетта на 2006 г. с помощта на мой познат от Шведската Академия, се преборихме БАН да получи статут на номиниращ орган за кандидати за нобелови награди за литература. Възстановихме и контакти с члена на Академията Ларш Юленстен, който за съжаление след половин година почина.

    Изкуственото преувеличаване на значението на такъв тип работа през последните петдесет и повече години не доведе до практически резултат. Въпросът е важен за международния престиж на България. Ние осиротяваме откъм международно известни и утвърдени литературни творци, а младото талантливо поколение български автори все още не спечелило достатъчно международно признание.

   Без съмнение, в работата на Нобеловия комитет за литература има много политика, но ние специало не можем да разчитаме на система от връзки и нобелов инженеринг. Тук само големите играчи могат примерно да ти обяснят защо първият нобелов лауреат е почти неизвестният французин Сюли Прюдом, а не литературните титани Хенрик Ибсен или Лев Толстой, които така и не станаха лауреати. Да обясняват колкото си искат, но няма да са прави.

  Двустранното икономическо сътрудничество с шведите е море от неизползвани възможности. В Стокхолм често получавахме основателни забележки, че туристическата ни индустрия прегрява, а полицейските служби все още нямат достатъчна готовност да осигурят необходимия ред за многобройните туристи. Допускаше се самоуправство и несъразмерна реакция на наши охранителни фирми към неизтрезняващите шведи.

    В едно весело интервю наша репортерка беше попитала един добре почерпен швед дали му е харесало у нас и той отговаря, Испания е прекрасна страна, догодина пак ще дойда. Въобще не е разбрал къде се намира, пристигнал е пиян и една седмица само се е наливал. Доста шведи лъжеха пред полицията ни, че са били обрани, за да получат застрахователни обезщетения. Шведските туроператори не можеха да се оправят с тази напаст.

   А на нашите мургави братя, дето беряха диви плодове по безкрайните шведски гори някой все не беше платил завръщането им в България, затова посолството беше длъжно да ги урежда безплатно. Други си „губеха“ личните документи и се обявяваха за търсещи убежище. Бяха ги научили да повтарят вълшебната дума asylum – „азил, азил“ която караше шведите да козируват и ги настаняваха в общежития, докато установят самоличността им.

     В Стокхолм поработих по приемането, пренасянето и съхраняването на архива на д-р Николай Николаев, пълномощен министър в Стокхолм от февруари до септември 1944 г. Регентът принц Кирил му поставил задача по масонска линия да установи негласно връзки с американския, съветския и британския посланик. Впрочем по същото време в Стокхолм съветски посланик е била някогашната разкрепостена красавица на Руската революция Александра Колонтай – единствената жена народен комисар в първото правителство на Съветска Русия и първата жена посланик на страната си.

    Бащата на Николаев е бил руски военно-технически възпитаник, а той самият завършва военното училище и учи известно време в Генералщабната академия в Петербург. Жени се за Мария Теодорова, дъщеря на премиера Теодор Теодоров. Николаев е бил „сговорист“ от крилото на Александър Цанков, по-късно „звенар“ и виден масон – първомайстор на свободно-зидарската ложа „Зора“, основател на първия ротариански клуб в България, министър на просветата и вътрешен министър при Кьосеиванов, депутат от 25-то Народно събрание (1940-44 г).

     Осъден е задочно на смърт през април 1945 г. и му пратили уведомително писмо. Познайте дали се е върнал в България. Не се е върнал, погребан е в Юрсхолм през 1960 г. До края на живота си е останал предан монархист и защитник на еврейската кауза от групата на депутата Димитър Пешев. За да изпълни задачата на регента, в Стокхолм е контактувал и с Мордехай Еренпрайс, бивш главен равин на България – и за него ще говорим.

   През май 1944 г. Николаев вече е бил информиран от американското посолство в Стокхолм, че преди месец колегата му в Анкара Никола Балабанов е уведомен за намеренията на САЩ да държат отговорни всички лица и правителства, имащи отношение към режима на евреите в страната.

  Нашият пълномощен министър е знаел, че дипломатическата ни поща на път през Берлин се чете „тайно“ от германците. Въпреки това изпратил в София писмо с предложение за разхлабване на антиеврейския режим, като американско условие за започване на сепаративни разговори.

   В средата на юли Николаев получил отговор, в който между другото се казва: „При сегашното положение на страната е извънредно трудно да се предприемат мерки за преждевременна промяна на режима на евреите, още повече, че това би могло да даде обратни резултати и да навреди не само на евреите, но и на самата България. За това положение трябва да си дадат сметка онези, които се застъпват за едно цялостно и незабавно подобрение на съдбата на евреите“.

    Не би могъл да получи друг отговор от министерство, чийто титуляр е бившият пълномощен министър в Третия райх Първан Драганов. Уж правителството на дъновиста масон Багрянов беше умерено и пълно с масони. Няма значение, че Драганов е бил доверено лице на вече покойния монарх Борис ІІІ, когото в Берлин винаги са недолюбвали. Да не забравяме все пак, че сме страната на чудесата – двамата професори и министър-председатели Цанков и Филов също са масони, но белите им ръкавици са изцапани с кръв.

     През 2007 г. изпратих материалите на д-р Николаев в Държавния архив. Бяхме приятели със сина му, който по мое време редовно идваше в посолството, дори му организирах среща със Симеон при визитата му в Стокхолм през 2004 г. За съжаление, Николаев-младши беше много болен и на инвалидна количка. Когато почина, работата по архивите продължихме с дъщеря му и сина му, които не говореха български. Майка им беше шведка. Баба им Мария, за разлика от дядо им Николай, е била богата наследница, в това число и на ресторант „Крим“ в София. Младите се интересуваха предимно от наследството.

   В Стокхолм успях да хвърля малко светлина върху една почти неизвестна фигура, свързана с историята ни.

    Мордехай (Маркус) Еренпрайс е спорна историческа личност, свързана с българското и шведското еврейство. Роден е през 1869 г. в Лемберг (Лвов) и е починал в Стокхолм през 1951 г. Той е един от помощниците на Теодор Херцл при провеждането на Учредителния конгрес на ционистите в Базел през 1897г.

    Интересен факт е, че докато е бил главен равин на България от 1900 г. до 1914 г., се отдалечава от идеите на Херцл и е остро критикуван от ционистите. През 1913 г. Еренпрайс е бил изпращан лично от Фердинанд до няколко европейски столици с масонски мисии, свързани с последствията от Балканските войни. У нас е бил издател на няколко периодични издания на шпаньолски и е прекратил писателската си дейност на иврит.

     През 1908 г. той вече се отказва от разбирането, че създадената на иврит литература трябва да задоволява духовните нужди на европейските и американските евреи и да се затваря само в юдаизма. Еренпрайс стига до противоположния извод, че творчеството на иврит от неговото поколение не може да постигне синтез между юдаизма и европеизма. Философията му се пренасочва към духовния национализъм, според който еврейската диаспора и натурализирането на евреите по света ще спомогне за осъществяване на тяхната свързваща международна мисия.

     От България Еренпрайс заминава за Швеция, става главен равин на Стокхолм и професор в Стокхолмския университет до края на живота си. Публикува 20 книги на шведски език и превежда еврейска литература от иврит.

    Еренпрайс е свързан и с дейността на Раул Валенберг - една неразгадана и до днес мистерия от Втората световна война, завършила със смъртта на последния в Москва. Валенберг е с малко еврейска кръв и произхожда от най-богатата шведска банкерска фамилия на Валенбергите, има паметник в центъра на Стокхолм. Бил е основен изпълнител на шведско-американската операция по спасяването на десетки хиляди унгарски евреи от депортация през 1944 г. Нашият бивш равин Еренпрайс също е бил включен в операцията.

    Става въпрос за героя от шведската легация в Будапеща, който е раздал хиляди шведски паспорти на унгарски евреи. Валенберг винаги е бил бизнесмен и никога дипломат, но за целта на операцията е получил дипломатически паспорт. В годините на войната шведската легация е представлявала съветските интереси в Унгария. Когато съветските войски влизат в Будапеща, Валенберг е откаран в Москва, известно време е бил в затвора за чужденци в Лубянка и оттам следите му се губят. За случая са изписани стотици хиляди страници документация и по него все още се работи. Бил е агент на американското разузнаване през войната и негова връзка с унгарската съпротива.

    На 5 юли 1944г., един ден преди да замине за Будапеща, Валеберг посетил Маркус Еренпрайс във вилата му в курорта Салчобаден, близо до Стокхолм. Нашият бивш равин вероятно е бил последният, който е видял жив Раул Валенберг в Швеция.

    Недалече от Унгарския парламент е разположен един от най-красивите жилищни квартали на Будапеща, прилежащи на Дунав. Разходете се по „Пожони “, успоредно на реката и на пресечката с улица „Раул Валенберг“ ще видите барелефа на забележителния човек, спасил толкова много унгарски евреи. Една от тях е била двегодишната тогава Сузана Чик, наша скъпа семейна приятелка. Живееше на „Пожони“ и вече не е между живите. Memento mori.

     Докато провеждахме „археологическите разкопки“ в гниещия боклук на посолското мазе, успяхме да стигнем до склада на домакина от преди 20 години. Вътре имаше повредени вещи, които изхвърлихме, но запазихме един портрет на Тодор Живков в стилна рамка с намерение да я използваме. Портретът леко се беше отлепил и под него се виждаше друга снимка.

      На следващия ден ми донесоха портрета и започнахме обследването. Под снимката на Тато беше портретът на Георги Димитров. Разлепихме го и под него се оказа фотографията на шестгодишния Симеончо!

     Ликът на невръстния български монарх Симеон ІІ е бил разпратен по легациите в началото на 1944 г. и само след девет месеца вече е бил „консервиран“ с Георги Димитров. Беше вълнуващо да видиш пластовете на историята ни, запазени в едно стокхолмско мазе.

   Когато посолското подземие беше изчистено и измито, вътре отпразнувахме подвига си с малък коктейл – всички „хамали“ с официално облекло, бели покривки, свещи. Беше като в призрачен сън, дори сервитьорът беше с бяло сако. Как да не запомни човек тези неща.

    През ноември 2004 г. за посещението на Симеон Сакскобургготски в залите на посолството имаше многолюден прием с триста гости. Уплаших се, че гредоредът няма да издържи и можем да се сринем на долния етаж.

    Бях наредил портретните „артефакти“ в кабинета си и ги показах на Симеон, който не повярва на очите си, дори забрави за тържеството. Искам да остана малко сам, каза, идете и се оправяйте, ще дойда по-късно. След половин час се върнах да го подканя - гостите нямаха търпение да видят един бивш монарх, станал републикански министър-председател. Той май беше единственият случай в световната история. Стоеше още пред портретите като омагьосан и говореше, господин Йонов, представяли ли сте си някога това да се случи – малкият Симеон, Димитров, Живков, а сега и старият Симеон, не е ли феноменално?

    Замина си за София със старателно увития портрет от своето детство. Добре че бях достатъчно луд да изринем 20-годишния боклук от посолското мазе.

   Ще завърша със случка от началото на мандата ми. Седмица преди да връча акредитивните си писма на краля, ме обхвана вдъхновение за спортно сечене на дървета в резиденцията. Хубавата сграда беше заприличала на къщата на баба Яга, затулена в храсти и дървета. Дори балконите и плочниците бяха обрасли с малки тополи. От близо декар тревна площ в двора беше останала само някаква пътечка, по която редовно минаваше малко стадо диви сърни. Сновяха лисици и язовци, вместо улични кучета и котки.

     Двама „дървосекачи“ от посолството хвърлихме око на едно доста голямо дърво, надвиснало заплашително над покрива на сградата. При вятър клоните му се блъскаха в прозорците. Трябваше да го отсечем без да съборим фасадата и подходихме научно към рискованата операция. Отрязахме заплетените клони в съседните дървета, засякохме дънера в посоката на падането и моторната резачка весело запя. Дървото падна в предвидената посока почти до сантиметър и двамата радостно се развикахме колко сме велики.

    В този момент един от предварително резнатите клони се свлече от триметрова височина и с дебелия си край буквално ме близна по лицето. На следващия ден приличах на алкохолик, паднал като талпа на пода на кръчмата – ужулено чело и брадичка, червен нос. Ами сега? Обзе ме луда паника. Представих си как с тази физиономия, облечен във фрак слизам с акредитивните писма от кралската карета в двореца и минавам през шпалира от гвардейци. Почна едно мазане с мехлеми и фон дьо тен, намериха се козметички, спасихме някак положението.

   При връчването на писмата, докато си говорехме на четири очи в малката дворцова стаичка с най-симпатичния и непосредствен крал на света, той ме огледа внимателно и май забеляза как съм се подредил. Не знам какво си е помислил, но на една от срещите ни не издържах и му разказах за приключението си.