Втората част на текста: линк.
Ще ви разкажа за моята „Ветрена мелница“ в родния ми край, отначало с малко история: римската крепост на прохода Траянови врата е мястото, където цар Самуил за малко не заклал византийския император Василий ІІ през 986 г. Много голям пропуск – сега прякорът на този ромей нямаше да е Българоубиеца, затова пък Самуил щеше да се нарича Ромиоктóнос. И нямаше сега със сълзи да отбелязваме едно хилядолетие от варварското ослепяване на 14000 български войни при село Ключ. Това да е урок за всички нас, които не си свършват óвреме работата.
Старото турско име на Траянови врата е Капалъ Дервент. Пътят през Момина клисура и Момин проход е излизал на древния римски път Via militaris близо до крепостта на Траянови врата, където сега старият път София – Пловдив се свързва с автомагистрала „Тракия“. Тук някъде, след люта битка с българска войска през 1381-82 г. Лала Шахин нахлува в Ихтиманското поле преди да се насочи към Средец и да го превземе.
Съвсем близо до прохода Траянови врата, под който е прокаран единственият тунел на автомагистралата, купих къща в село Долно Вършило. Старите му имена са Речни гумна и турското Дере-харман. Ремонтът на разнебитената къща се проточи цели седем години с много прекъсвания и ми изпразни джобовете. Двамата с известния майстор Кольо Фичето от близкото тракийско село Славовица се потрошихме от работа. Реставрирахме всичко от покрива до основите и дето има една дума, вместо църква, построихме манастир.
Славчани са сербез хора. Един славчански зевзек беше опитал да си получи от кмета полагащите му се за ковчег половин кубик дъски, та с тях Кольо Фичето да му направи нова входна врата. Този талантлив строител беше заклет привърженик на БЗНС и далечен роднина на своя именит съселянин Александър Стамболийски. Не обичаше „камунистите”, защото като шофьор на държавен самосвал направил някаква беля и го уволнили. Беше и самороден български правозащитник. Веднъж го попитах каква е била вината му за уволнението и получих зашеметяващ отговор: „Не е важно какво аз съм направил, а какво те ми направиха.“
Като стегнахме вършилската къща, мургави братя от дървената мафия два пъти нацепиха външната врата с брадви и я окрадоха. Вътре беше заприличало на Ревком от руската революция след весело посещение на махновци. Почувствах омерзение, веднага продадох къщата на мой приятел, който по-късно я препродаде и тя запустя.
Да не забравя за какво отворих думата: исках да отбележа, че в дувара на къщата имаше тухли от Траяновата крепост – наблизо няма друг исторически градеж, а този е на около пет километра от селото. Колко е лесно – отиваш там с каруцата и я пълниш с готов, екстра отлежал почти 20-вековен материал. Така в България трябва да са изчезнали доста крепости, в това число и Бейовата кула в Септември, която е била османски архитектурен паметник. Виждал съм я в учебник по средновековна българска архитектура. Не страдам особено от този факт, какви по-тежки случаи е имало в историята. Важното е, че децата на кланите там непокорни гяури, след като са демонтирали Бейовата кула, са използвали нейния материал за богоугодни цели.
Съдбата реши да продадем нашия скромен учителски дом в Септември на един селянин от Вършилата и той бързо го превърна в обикновена селска къща. Ябълките бяха изсечени, пчелните кошери изчезнаха, а в градината се отглеждаше арпаджик. Духовете сами бягат от такива места.
А аз се скъсах от работа по Вършилската къща, защото тя беше моята „Ветрена мелница”. Човек трябва да си припомни този разказ на Елин Пелин, да се огледа в неговите герои и ако открие себе си, значи е чист българин.
За разтуха и размисъл, завършвам с приказка за кривата круша от времето, когато всички българи сме били работливи, честни и задружни. Америка още не била открита, а Брюксел бил малко село без калдъръм и канализация, защото още не раздавали помощи за селските райони. Точно тогава един тракийски селянин от Саранбей оженил сина си за най-хубавата селска мома и вдигнал голяма сватба. Три дни яли, пили и се веселили. На четвъртия ден старият рекъл на младоженците да впрягат воловете и да изорат ей онази нива, с кривата круша по средата. Младите отишли на нивата, оставили каруцата под крушата и нещо се заприказвали. От дума на дума се увлекли и го ударили на любов, та чак до вечерта.
Прибрали се в къщи и старият стопанин попитал, е сине, върви ли дълбоката оран. Върви тате, върви, като я подхванахме яко от едната страна, та стигнахме чак до под крушата. Добре сте поработили и виждам, че сте каталясали. Хапнете сега, каквото дал Господ и лягайте, че утре още в тъмно ще ви вдигна да довършите оранта. На следващия ден обаче историята се повторила. Старият се усъмнил и решил да провери как върви работата. Станал след първи петли и отишъл на нивата. Месечината се показала над кривата круша и що да види горкият селянин – една бразда не била изорана. Скрил се в клоните на дървото и зачакал.
Ето ги, младите идват, паркират каруцата и още не разпрегнали воловете, юнакът разпасва пояса, а булката запретва фустана. Селянинът не издържал, скочил от крушата и започнал да ги налага с бастуна, докато им избил всички мераци от главите. Оттогава като ходели на нивата, младите първо свършвали кърската работа и ако накрая имали още сили, си удряли по една целувка. Така е било едно време, а сега е обратното.
Наскоро си четях вестника под тази крива круша и се замислих дълбоко върху една неприятна новина. Когато изгряла демокрацията, върнали крушовите градини на селяните и на многобройните им изгладнели градски наследници. Това били цели 150 хиляди декара, а днес останали само няколко хиляди. Огледах се из мрежата и не повярвах на очите си – всички сме запладнили като овце под останалите круши, само ЕРеПе-тата не мирясват и ни стрижат с едни големи ножици. Направо изпаднах в паника дали ще успеем след време да се съберем под последното оцеляло дърво, но си рекох, скоро няма да сме останали кой знае колко народ.
Трудно ни спорят народните дела на нас, българите. Един учител по народно творчество дори твърдеше, че и с народните ни хорá понякога е същото. С наивния си оптимизъм към всяко начинание, като нищо ще резнем последната крива круша в тая неразбория и съвсем ще я оплескаме.
Иначе сме си Радичковите селяни с брадвите. Неразумно се юрваме нанякъде и устремно влитаме в орбитата на суматохата. Добре че поне сме религиозни и издигаме в култ Дева Мария, особено ние мъжете. Една португалка, чак като разбрала за нашата дълбока религиозност, загряла защо толкова често си викаме един на друг, майка ти деева, майка ти деева.
Живеем в нестабилна зона с размити политически граници. Развиваме някаква мултикултурна идеология и хронично се тресем от трусове на недоволство. Води се титанична битка между добрите и лошите олигарси. Добрите олигарси помагат на нас, а лошите помагат на другите.
Много сме спонтанни - когато обичаме България, треперим от любов, когато я ненавиждаме, ругаем като хамали. Искаме да я променим, но не се получава. Ние сме пъстра палитра от всякакви човечета - бели, зелени, червени, сини, сиви, черни и най-вече безцветни. Ние сме част от световния информационен пролетариат, оплетен в социалните мрежи на глобалното село и хукнал по всички страни да се съединява.
Можем да сме светци, но само в чужбина. Обичаме авантата и далаверата, но се борим срещу корупцията. Акъл не искаме, но даваме, пари не даваме, но искаме. Ние сме вечната дружба между Хитър Петър и Настрадин Ходжа, християни и мюсюлмани, хайдути и еничари, храбри бойци и преклонени глави. По-истински българи сме дори от македонците, но сме по-големи византийци от гърците. От нас няма по-красиви мелези, по-отворени космополити, по-чистокръвни европейци и по-автентични балканци.Това сме ние - академици и невежи, откривателите на компютъра и на топлата вода, международни авантюристи, хакери, хейтъри и геймъри, мъдреци и тъпанари, мачовци и гейове. Работим като волове и умираме от мързел, крадем и режем ръцете на крадците. Ние сме всичко това, което уж не сме, както и останалото, за което сега не можем да се сетим.
Защо това тесто, от което сме омесени, все не може да втаса и се опече?
СЛЕДВА....
No comments:
Post a Comment